
В чл.143, ал.1 от Кодекса на труда е дадена легална дефиниция на понятието. Предвидени са две хипотези, в които полаганият извън определеното работно време труд, се счита за извънреден.
„Извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време.“
В първата хипотеза, работникът полага труд за работодателя извън предвиденото в трудовия му договор работно време, по изрично разпореждане на работодателя. Разпореждането може да бъде във формата на писмена заповед или устно.
Във втората хипотеза, работникът полага труд извън предвиденото в трудовия му договор работно време със знанието и без противопоставянето на работодателя. В този случай е възможно работникът да е уведомил работодателя, че ще продължи да работи извън работно време. Например за да довърши започната през работния ден работа и работодателят да не се е противопоставил на това.
От изложеното следва, че работодателя няма право да издава заповед за полагане на извънреден труд на основания различни от посочените. Съответно работникът има право да откаже да изпълни незаконосъобразно разпореждане. Отказът не води до никакви последици свързани с трудовото му правоотношение.
Независимо какво е основанието за полагане на извънреден труд, работодателят е длъжен да води специален регистър. В него трябва да записва иманата на работника, часовете извънреден труд, както и да заплати допълнително трудово възнаграждение за положения извънреден труд съгласно отчетеното.
Неизплащането на допълнително възнаграждение за положения извънреден труд е основание работникът да прекрати трудовия си договор без предизвестие. Това е и основание да започне дело срещу работодателя за изплащане на дължимото му възнаграждение.
